Пандемията направи гушкавия ми син още по-прилепчив

Той е свит от моята страна дори докато пиша това. Заравя пръсти в косата ми винаги, когато гледаме телевизия заедно. Когато се разхождаме е винаги плътно до мен и ако видим познат, той прилепва до мен така че и вятър да не мине помежду ни.

Това е моят 8-годишен син, и той винаги е бил особено гушкав и докосващ. Семейството и приятелите ми знаят, че ако попаднем в една стая, момчето ми ще кацне в скута ми, с пръсти в косата ми, лицето му на сантиметри от моето.

Беше такъв и преди баща му да почине

Но желанието за тази всепоглъщаща близост доби чудовищни измерение след това. Когато COVID-19 се превърна в глобална пандемия и се изолирахме вкъщи, неговата прилепчивост достигна нива, каквито не съм виждала в него от 2-годишен.

Преди карантината той бавно, но сигурно беше започнал да се отделя от мен. Все по-често се съгласяваше да преспи у приятелче. Все по-често ме оставяше да побъбря с другите майки, а той хукваше да се забавлява с децата. От време на време дори го играеше „готин“ и „независим“ и едва ме забелязваше, докато тичаше към приятелите си на площадката. Тогава ми хвърляше такъв бунтарски поглед, все едно никога не е управлявал света движейки главата ми с кичури коса в ръцете си (косата ми все още си е на мястото, междудругото).  Колкото и тъжно да беше, че го гушкам все по-рядко, аз се вълнувах, направо се гордеех от неговата самостоятелност.

След няколко седмици на карантина той пак стана моя сянка

Пръстите му пак са в косата ми. Спи с любимия ми суичър като одеяло, което бе единствения компромис, за да не спи всяка нощ в леглото ми. Той е тук, а тук е където съм аз.

В интервю за Huff Post Стивън Майерс, професор по психология в Roosevelt University, Илиноис, казва: “Прилепчивостта на детето е инстинктивния му отговор да се отърве от чувството за тревожност и опасност.  В еволюционен план, наследниците на всички видове имат по-голям шанс а оцелеят, ако стоят близо до родителите си.“

Да, схванах. Той търси сигурност и защита. Толкова много деца има нужда точно от това сега, когатопроклетия вирус преобърна света им само за денонощие.  Но в същото време, докато се обръщахме срещу нормалния си живот, на малките им беше казано: „Останете вкъщи, не излизайте и не се доближавайте до никого, дори до семейството си.“

Не се изненадах, че прилепчивият ми син взе това присърце и го изтълкува като „Не оставяйте и милиметър разстояние между вас и семейството.“

Не ме разбирайте погрешно. Обичам докосването му

Обичам усещането, че съм негова спасителна мрежа. Но е тежко да бъдеш предпазен щит нон-стоп – дори за някой, който обичаш повече от собствения си живот. Защото е невъзможно да даваш постоянно на някого. Майките, човеците, имат нужда от време за възстановяване и покой, преди да могат да споделят себе си с някой друг.

Освен това съм разтревожена. Раздялата и независимостта са важни. Той да има увереността, че може да се справя със света, без да го гледа качен на главата ми, е важно. Да е способен да си тръгне от мен, без да го е страх, че ще изчезна за тези няколко минути, е решаващо.

Един ден ще се върнем към ритъм, който е близко до нормалното за децата. Пак ще има гости с преспиване и игри на площадката. И се притеснявам, че той няма да помни как се е отделял от мен, защото увереността и рутината да се оправя сам изчезнаха.А аз не мога да му обещая, че винаги ще съм наоколо. Това е и причината за неговата прилепчивост, а подозирам и причината поради която го гушкам малко по-силно, преди да го помоля да ми даде малко въздух.

Защото за пореден път той научи, че хората са днес в живота ти, но утре може да ги няма

В случая с пандемията хората не изчезват напълно – те се пренасят в Zoom и FaceTime, но есенцията на урока от смъртта на баща му е същата. Животът се променя с едно премигване, нищо не е постоянно и хората си тръгват. Не е учудващо, чесе държи за мен, физически и емоционално, защото аз съм неговата константа от раждането му насам.

Истината е, че може би не трябва са се тревожа, защото той е намирал независимостта си след травма веднъж. Когато останах единствен родител имах чувството, че ще го внеса на ръце и в общежитието му в колежа. Но той се дръпна сам, когато беше готов за това.

Илейн Рот, Scarymommy.com